Митра отвори чекмеджето, извади прегънат на четири лист  хартия и го загледа през спуснатите ниско над носа очила, изпъкнали от висок диоптър. Пълните къси пръсти на старческите й ръце се опитваха да разтворят надипления лист, ала заради  мекотата и захабеността на ъглите, не успяваха.  По краищата и на сгъвките химикалът беше  избелял  и  на места протритата  хартия бе загубила части от текста. Баба Митра седна на леглото, вдигна единия си крак върху него и разпери фустата си. Върху нея внимателно разгъна писмото. Знаеше го наизуст, затова не го четеше, а повтаряше написаното: „Мила мамо, не съм те забравила.  Знаеш че работя много  и не ми остава свободно време, ама намерих сгоден момент да ти драсна някой ред. Засега съм добре, печеля добре и съм здрава. Ти не ме мисли, справям се. Тука е много хубаво, имам си стая и съм господар на себе си. Като събера парите, ще си дойда. Ти как си? Поздрави вуйчо и племенниците! Целувки!” Сгъна по ръбовете писмото,  затвори  го в шепите си, като му зашепна  молитвено нещо, после бавно го мушна  под престилката в джоба на полата си.  Свали крака от леглото и затътри  пълното си  тяло към двора. 

   - Митро, имаш ли вести от Танчето ? – провикна се Петровица от улицата.

     Митра се сепна - тая жена  обикаляше селото, за да  задява   когото види  и да пръска клюки. Мъжът й не й диреше кусур и тя по цял ден миткаше по дворовете и замайваше комшиите.

    -  Стойчо се върна от Гърция и каза, че видял твойто Танче в едно такси. - Провикна се високо Петровица, та да я чуят и от другите дворове. - По цял ден джиткала от такси на такси и с това си изкарвала парите. Вярно ли е, ма, Митро? Даже едно такси я влачило, а тя не се пускала. Искала си от шофьора! –  и се закикоти гръмогласно.

    Баба Митра я погледна убийствено.  Навъси  вежди,  сви устни и изсъска:             
   - Дъщеря ми не  ходи да прашасва по улиците, ами си изкарва парите като работи на маслините и  не чака наготово като тебе от мъжа си! – врътна фустата си Митра и влезе в къщата.

    Сърцето й се разхлопа, краката й омекнаха. Усети, че ръцете й треперят. Взе един валериан от аптечката и  пак излезе на двора. Росата от тревата беше се поизпарила и красотатата на лехата с цветя привличаше очите с ароматното  си дихание. Митра доближи до синора с маковете. От ранни зори те бяха оцъклили червените си листенца и напираха да изгребат вниманието на всеки само за себе си. Черните главички пръскаха  упойващ мирис из въздуха, а малките, все още зелени и неразпукани мъхести пъпки с нежната белота  вътре,  се кланяха в ритъма на развяващата се покрай тях фуста на жената.

    Митра беше ниска, трътлеста. От раменете до краката тялото й беше като разтегнат акордеон, равно и надиплено. По рождение имаше лизване на челото. От двете страни  косата изписваше  отпред  буквата V, чийто ъгъл се спущаше към веждите.  Очите, запазили едрата кръгла форма от детството, все така гледаха жизнено и меко, ала ушите и носът й бяха несъразмерно наедрели.  Клекна до маковете и протегна ръка.  Жената ги огледа с много любов, доближи  натовареното с мъка лице, по което свитите, дълбоки бръчки чертаеха тъжна паяжина, сведе поглед и зашепна:

    -Мили мои сестрици, тежко  ми е, не ми се говори! Вашата усмивка не ме радва! Искам малко от вашата упойваща сила, за да забравя житейската си неволя! Спасете ме от сковаващата  болка в душата ми!  Ей го на Павката пак не ми се обажда, минаха два месеца, тревожа се за него, къде е , как е! На телефона не се показва неговата роза. Така ми рече: „щом видиш розата на екранчето, ще знаеш че съм добре”... А Танчето...и тя не се...

    -Лельо Митро – зад оградата се показа главата на Пламен, старшина в общината. – Идвам на разговор!

  И той влезе през портата. Митра се изправи от алеята.

   -Знаеш ли къде е Пуси? – така викаше той на сина й Павел, защото бяха някога приятели. -  Имам нареждане да докладвам местонахождението му, а преди това трябва да направя оглед, та  да се уверя, че  не се крие тука. - И той мина няколко крачки към къщата,  като се ослуша. Убеди се, че няма никой, върна се  на пейката и седна.

    Митра го погледна със замрежени от изумление очи. Извади телефона от джоба си и го подаде на старшината.

    -На, потърси го! На мен не ми отговаря, бърбори ми някой на чужд език и не го разбирам! Пита ли в сервиза?

    -Даже ходих! Не го знаят и там. От два месеца бил отишъл кола да вкарва от Италия и не се върнал. Сега получихме запитване от тях да го издирим. Взел парите и ни вест, ни кост.

    -Ох, какво да ти кажа, синко! Беля ми е той! Това, че не съм го чувала и виждала, ми се събира като камък в сърцето! Животът си дадох за него, от болести го отървавах, хайде за учене не му се четеше и голям стана и пак ми е грижа...Стопиха ми душата тия мои деца! Мината взе здравето на чичо ти Стойко, премаза го  и  си замина набързо, като  ме остави сама да се въртя в тоя живот... С едната пенсийка едвам карам...

    Старшина Илиев я прекъсна:

    -Ако се чуете, обади ми се!

   -Та ти повече знаеш за него, аз нищо... на мен нищо не ми казват! Кой го знае къде е сега? – тревожно прекара длани по насълзените си очи.

    -Нали  ти казах, заминал кола да докарва за сервиза.

    -Преди време си подготви  документите за Германия, строител да бъде.- продължи Митра – Ходи  един месец там, ама се заплел с някакви сирийци бизнес да прави – да внасят на черно някаква стока...Тамошните власти надушили групата и Пуси се покри. Да не се крие пак от тях, а?

    -Абе това момче няма ли да се сепне най-после и да се залови с почтена работа. Иска с едно щракване на пръстите да му се напълни портмонето, ама не става така. Ще си изгори ръцете! – възмутено възкликна старшината.

   Митра го слушаше, а думите му отскачаха от мисълта й като гумени топчета и се удряха право в сърцето й. Старшината видя разкривените гънки на устните, пълните кладенчета на очите и бързо се дигна от пейката. Махна с ръка за довиждане и затвори портата.

   Митра се повъртя замаена из двора, спря пред отрупаната алея с маковете.

    -Ех, макчета, макчета, чухте  в какво се е забъркало моето момче...И момичето ми май не върви по правия път... Ох, и краката и ръцете ми не ме слушат вече, наболяват ме и като че ще се откъснат от тялото ми...И очите ми напоследък подпухват...

  Обедният полъх на вятъра пръсна думите в градинката, цветята се взряха в тъжните очи на жената, но не разбраха болката й. Затова все така с усмивка я изпратиха, когато тя затътри натежалите си крака към къщи.

    На обяд Митра хапна от суджука, който брат й беше напълнил с месото от  отстреляната дива свиня. Той беше ловджия и бракониерстваше из балкана. Без да проверяват месото при ветеринаря, тайно си приготвяха пакети с дивечово месо и си зареждаха фризера. Даваха и на Митра по нещо. Прибра масата. Макар че усети леко замайване, не легна след обеда, ами реши да прескочи до снахата.

   - Елке, да ми направиш едно кафе, кака! Тез твойте кафета много познават. Ей  го на, каза, че ще имам хабер  от Танчето и писмото дойде. Искаш ли да го прочетеш, добре била. – За кой ли път Митра съобщаваше на снаха си за писмото.

   Елка сложи кафеничето. На газовия котлон набързо извъртя едно кафе със захар, изчака да се вдигне каймака и го разсипа в чашките. Митра сърбаше шумно топлото кафе, очите й шареха встрани, после се забиха в една точка и не се мръднаха, докато не преглътна и последната глътка. Обърна чашката върху чинийката, на дънота се изсипа част от утайката.

  - Елке, ще викнеш ли Владко да ми покаже пак Танчето на неговия, как го викат, картоп ли беше. То това е май цвете, нали, едно с едри като топки бели цветове...

    - Лаптоп – поправи я Елка.

    Животът на Митра спря да я променя, вече нищо не й се правеше, беше се привързала с метални въжета за застоя и не се интересуваше от нищо. Беше погребала радостта и щастието, несъзнателно беше загубила любовта към себе си. Децата постоянно я теглеха надолу и я отблъскваха от самата нея, укорявайки се, че не им е създала достойно бъдеще. На тези години не посмя да се откъсне от миналото си, не си  създаде за себе си свят, в който да поддържа  искрата от днешния ден.  Толкова много се чувстваше изморена и изхабена!

    Владко донесе компютъра и отвори страницата във фейсбук на кака си Танче. Митра се усмихна доволно, щом видя снимката на Таня. Дъщеря й копираше характерното нейно лизване на челото. От екрана я гледаше весела и жизнена млада жена.

    -  Чакай, Владе! Каква е тая снимка, а?

   Нейното Танче беше в прегръдките на едно друго момиче, цялото в татуировки. Особеното беше, че лицата им бяха залепени в страстна целувка...

   Вуйна му Митра скочи от стола и избяга навън. Прехвърли се набързо през падналата ограда и се насочи към лехата с маковете. Слънчевите лъчи бяха спуснали дълга сянка от дърветата към синора. По тялото й избиха червени петна, главата й натежа. Наведе се и изля цялата объркана като от центрофуга топка от стомаха си. След като повърна, малко й поолекна, но не се почувства добре. Краката й се вдървяваха и едва се довлече до алеята с маковете. Там се отпусна. Седна на тревата. Маковете я упоиха, погледът й помътня.

    Елка и Владко дотичаха от двора.

   - Какво ти е? Какво яде ма, вуйно? – попита Владко, като видя повърнатото.

  - Ядох от тези ваште суджучета! – едва изговори Митра.

  - Ох, майчице, как забравих да ти кажа  да ги изхвърлиш! - простена Елка.

     - Защо?

   - Ами, в месото на дивата свиня  имало   миши паразити! От ХЕИ-то предупредили ловджиите, че имало бум на трахинела по  дивите прасета, защото не са се хранили с жълъди, ами яли  умрели плъхове и месото им е заразен с ларвите й. И ние като сме яли от него, също сме се заразили! Натровена си! Нас ни прекара корем с разстройство, Владко даже вдигна температура, повръща, ама ни мина. Ти с това слабо сърце...ще ти трябва лекар!

    Митра надигна с усилие глава, умоляващо погледна Елка и се свлече в безсъзнание.

  Маковете се наслаждаваха на волния полъх на вятъра. Духът на полето щастливо  наблюдаваше равномерното им поклащане сред тревите и грижовно внимаваше всяко полско цвете  да е здраво и жизнено. Затова понякога възпираше немирния вятър, който игриво се измъкваше от житата и можеше да им прекърши крехките стъбълца.