Българите са запазили много древни обичаи през предългия си исторически път, но киченето с мартеници в първия ден на ‘женския’ месец март е безспорно най-масовата и зрелищна демонстрация на принадлежност към българския народ в наши дни. Всеки, който е пътувал в чужбина, в градове с по-значително българско емигрантско присъствие, е виждал закичените с мартеници цъфнали дръвчета през пролетта. За всеки от нас е очевидно, че този ритуал е толкова стар и е пропил така дълбоко българската ДНК, че нито технологичният прогрес, нито властващият днес материализъм, нито емиграцията далеч от Родината са способни да унищожат желанието ни да се закичим с бяло и червено в първия ден от първия пролетен месец. Но колко древна е всъщност Баба Марта и знаем ли какво означават двата любими цвята? Тук ще представим археологически доказателства в полза на тезата, че българската мартеница – комбинацията от бял и червен цвят – се е използвала масово по нашите земи от нашите предци, коренното население на Балканите, поне от ранния неолит (условна датировка 6-7 хил. пр. Хр.).

Употребата на червения цвят (червена охра) в погребални ритуали и скална живопис датира още от късния палеолит, но масовото използване на бяло-червената комбинация на територията, където се заражда българският народ (Балканите и Мала Азия), започва през ранния неолит (Чохаджиев, 2011).

Ръцете от пещерата Алтамира, Испания. Палеолит.

В този огромен ареал използването на червено и бяло започва с украсата в тази комбинация предимно на култовите съдове и продължава през каменно-медната епоха вече и върху стените и подовете на жилищата.

Съд от Хаджилар, Турция – едно от най-интересните праисторически селища в Мала Азия, връстник на знаменития Чатал Хююк.Халколит.

Отговор на въпроса с какво тези два цвята са привлекли интереса на предците ни дава Ст. Чохаджиев (2011):

‘Всеизвестно е, че множество женски антропоморфни фигурки и съдове, изобразяващи жени в напреднала бременност и ха­рактерни предимно за късния халколит, са украсени с вертикални ленти с червен цвят (Чохаджиев 2004, 22). Прието е този цвят да се свързва с женското начало, кръвта, промяната, зачеването и раждането. На мен не са ми известни такива фигурки, украсе­ни с бели ленти, както и гробове, в които, вместо бучки червена охра, да са поставяни бучки бяла минерална боя… Ако приемем, че червеният цвят е символ на живота и раждането, а белият – на плодородието, т.е. съответно на кръвта и спермата, то бихме ги приели като символи на основните начала в живота на човека, а тяхното съчетаване - надежда за здраве и благополучие.’ В този смисъл редуването на червения и белия цветове, на мъжкото и женското начало, които не могат да съществуват поотделно и в съвкупността си пораждат новия живот, може да се разглежда като прадревни илюстрации на концепцията за Ин и Ян и взаимодействието помежду им. Особено ярко тази концепция е изразена в шахматно-украсените култови съдове, където обичайните черни квадратчета понякога се заменят с червени. Това е забелязано и от Ив. Танев Иванов: ‘При древните народи не само отделните цветове, но и някои техни комбинации (двойни цветове, двуполюсници) са носили определен смисъл. Например, добре известен е черно-белия цветови дипол при древните иранци и символът “ин-ян” (черно-бяло) при древните и днешни китайци. Той олицетворява взаимната борба и взаимовръзка на световните сили и свойства: ден и нощ, небе и земя, студено и топло, светло и тъмно, добро и лошо и т.н. Бяло-червеният “символен дипол” в древното съзнание е по-слабо известен от бяло-черния, но без съмнение е съществувал и е играл съответната ритуална роля. По този начин идеята да разглеждаме мартеницата като червено-бял “цветови двуполюсник” изглежда много полезна.

Подобен смисъл имат и изображенията на най-важният соларен символ – свастиката – изпълнена в червено и бяло (на свастиката ще бъде посветен отделен постинг, в който ще публикувам неизвестно досега изображение, датиращо от средния неолит, намерено на територията на България):

Керамичен съд, украсен със свастика, Новозагорско. Ранен халколит.

Керамичен съд, украсен със свастика, Новозагорско. Ранен халколит.

Бяло-червената свастика на българите

‘Малка паничка със скулптирана върху вътрешната страна на дъното композиция - жена и дете, седнало в скута й. За съжаление горната по­ловина на телата е отчупена. Украсата в общи линии е традиционна - свастика с четири полета, мотивите в които са запълнени с червена боя, кантирана с релефни линии от бяла боя. В средата е оформен квадрат с бял цвят, върху който е оформена скулптурата. Телата са украсени с червена боя и хоризонтални бели райета. Външната част на устие­то е също украсена - хоризонтален пояс от редуващи се полета - пет само с червена боя и пет с по девет вертикални линии, отново с релефно нанесена бяла боя. От територията на България подобен съд не ми е известен, но четири екземпляра са познати от Румъния (Уотеа 2005, Р1. 115). Единият (от Султана) е сравнително добре запазен и е известен като „Влюбените". Представлява композиция от прегърнати мъж и жена, скулптирани също върху вътрешната повърхност на дъното и украсени също в бяло и червено .

‘Влюбените’ от Султана Малу Рошу, Румъния. Халколит.

Тук женската фигурка е в червено, а мъжката – в бяло. Смело можем да заявим, че този съд от северните части на българското етническо пространство не е нищо друго освен едно много ранно изображение на Пижо и Пенда!

Според Чохаджиев дори масовата употреба на мидата Spondylus като предмет на престижа и парична единица в праисторията е свързана с характерните за нея ‘любими’ цветове:

Мидата Spondylus

Известно е значението на червения цвят освен като символ на плодовитост и като ‘магически’ цвят, притежаващ свръхестествени свойства. Особено любопитен е фактът, че германската дума за ‘магия’ - "Zauber" се превежда като ‘taufr’ на старонорвежки, която на свой ред е свързана с ‘teafor’ със значение ‘червена охра’ на англо-саксонски.

Различни видове комбинации от червен и бял цвят, употребявани в религиозен контекст, днес могат да се срещнат дори и в твърде отдалечени от Балканите места като Япония например.

 ‘Мартеници’ от храмовете в Нико, Япония.

Присъствието им в Азия може да се обясни както с цивилизационното влияние на поселници от Балканите по тези земи:

„Същите усукани червено-бели въженца, в Северна Индия се  връзват на ръцете съгласно хиндуисткия обичай Ракши Бандхан. Според описанието на този обичай, в деня на пълнолунието на месец шраван (юли-август), сестрите връзват на ръцете на своите братя жълто-червени или бяло-червени усукани свещени въженца наречени “Ракха”, които имат задачата да защитят братята от злите сили. Братята от своя страна правят подаръци на своите сестри, като обещават до края на живата си да ги защитават и покровителстват.”  

http://blog-na-edna-kniga.blogspot.com/2012/03/blog-post.html

Фактът, че мартеници се срещат дори в далечна Япония, разбира се, не ни дава основание да правим ‘грешката’, залегнала в основата на всички необосновани теории за ‘идването’ на българите в днешните ни земи, а именно: „Мартеници има в Индия и Япония; българите използват мартеници; следователно българите идват от Индия или Япония”. Напротив, очевидно е, че центърът на култа към белия и червения цвят е именно на Балканите, където той се разпространява най-рано, и мартениците са занесени в тези далечни страни от пътуващите ни предци.

Както и много други обичаи с палеобалкански произход, киченето с мартеници е съхранено най-добре от българите – директните наследници на коренното балканско население. Не само това, но и съдържанието, философията на този ритуал се разкрива най-пълно именно в България. Концепцията за Пижо и Пенда внушава по един недвусмислен начин, че ние, продължителите на една прастара традиция, все още пазим спомена за смисъла на красивия пролетен празник – празникът на съюза между мъжа и жената, между Небето и Земята, на плодородието и на вечният, неугасим живот, който този съюз поражда. Така мартеницата се явява символ-стожер на хармонията и баланса в мирозданието. На носителите на мартеницата – българите – пък се пада нелеката длъжност да бъдат ревностни пазители на свещеното знание на дедите си, които хилядолетия наред разпръскваха огъня на цивилизацията далеч отвъд пределите на своята Люлка.

http://ege.academia.edu/%C3%87iler%C3%87ilingiro%C4%9Flu/Papers/1003842/Neolithic_red_slipped_and_burnished_wares_Recognizing_their_widespread_distribution

2. Чохаджиев, Ст., За някои "любими" цветове в праисторията. В: Бояджиев и Игнатова, 2011, Златното пето хилядолетие.
3. Андрееску, Лазар, Игнат, Молдовану, The eneolithic settlement and necropolis of Sultana Malu Rosu (Southern Romania). В: Бояджиев и Игнатова, 2011, Златното пето хилядолетие.
4. Mellaart, J., 1958, Excavations at Hacilar.